Печат 

1. Борисов е политически изчерпан, но поредната „победа“ на ГЕРБ e предизвестена. Политическите опоненти на премиера са категорични, че очакваната причина за това е „купения, корпоративен и контролиран вот.“ Колкото и да е реалистично, това частично обяснение е и себеуслужливо. С изключение на свързаните теми за съдебна реформа и корупция, като цяло опозицията трудно успява да се пласира продуктивно на политическия пазар.

Това едва ли е изненада след като, поне по програми, идеите на опозиционерите по-често звучат твърде близо до тези на управляващите. Широките неудобни коалиции и личностният елемент са също фактори, които не могат да се пренебрегнат. Изправи се! Мутри вън!, например, са като орел, рак и щука, които – въпреки много от смислените им предложения – идеологически няма как да представят убедителна формула пред избирателя, освен стандартното (но от осем години недостатъчно) „Разпни го.“ Много от уж алтернативните лидери, като Манолова, Иванов и други са били достатъчно дълго в нашата омаскаряваща политика, за да не се радват на високо лично доверие и са се превърнали по-скоро в тежест на собствените си каузи.

2. Въпреки доблестни инициативи като „Ти броиш,“ преекспонирането на казуса изборни нарушения по-скоро сумарно надгражда гражданската апатия и напомня на баснята за лисицата и киселото грозде. Това лошо впечатление се засили през последните дни, след изказването на Христо Иванов за евентуално непризнаване на вота и конституционна криза, въпреки че той бързо го оттегли, вероятно след (поне вътрешен) натиск. Още по-горчив вкус оставя признанието на Татяна Дончева – която беше обещала да не бъде кандидат – че целта на априлския вот е най-вече да „подготви почвата“ за бързи нови избори, преди които държавата трябва да „бъде изчистена от калинките на ГЕРБ.“ (Експерти считат, че проблематичните избирателни секции по време на парламентарни избори в България са традиционно около 7-8 процента, при положение че в много случаи нечестният вот е разпределен между няколко големи партии.)

3. Един от най-големите провали от последния мандат на ГЕРБ – управлението на пандемията – играе в тяхна политическа полза. COVID-19 изяде лъвския пай от времето за предизборни дебати и допринесе за една още по-негативна кампания, която по принцип у нас отблъсква избирателите, без да покаже предимствата на опозицията. Нападайки Борисов и неговите пажове, партиите с реален шанс да прескочат 4-процентовата бариера всъщност не спряха да играят на негов, чужд терен, вместо да заложат на широко разбираеми решения. Тук не бива да забравяме, че премиерът успешно и често използва тезата, че „мерките в България са едни от най-либералните в Европа,“ което за съжаление е печеливш ход в контекста на един дълбоко скептичен и (на дребно) непослушен народ. Същевременно, колкото и опозиционерите да се стараят да подтикнат гражданите към урните, пикът на третата вълна закономерно ще понижи очакваната избирателната активност. Едва ли е и случайно, че образователната кампания за безопасен вот – отговорност и на ЦИК и морално задължение на държавните ръководители – почти не се регистрира.

4. Вместо да се позиционира като най-ясна алтернатива на ГЕРБ, БСП е пред екзистенциална криза и води вяла и апатична кампания. Способността на левицата да артикулира нов управленски модел е скандално ниска. Без хъс и идеи, столетницата изглежда доволна от своето второ (а може би скоро и трето) място – или поне примирена, че засега повече не може. Провалът в партията изглежда и идеен, и стратегически. Тичайки в стремежа да запази своето (топящо се) твърдо ядро, от години БСП абдикира от естествената си позиция на модерна лява сила, готова да защитава социални права и всички неоправдани. Безславната метаморфоза на партията в социално консервативна групировка под почти едноличен диктат е на път да я обрече на нещо невиждано в най-новата ни история: трето място на по-следващи избори и евентуално ускоряване на центробежните тенденции. Този хипотетичен сценарий би станал напълно реален, ако БСП е едновременно притисната, икономически отляво (след провала на неолибералния консенсус) и идеологически –„патриотично“ – отдясно.

5. Най-новият солиден кандидат за народен вожд – Слави Трифонов – изглежда много като стария. Колкото и да се старае да казва „ние,“ Трифонов е създал един персонален проект, който без него е кух откъм политическо съдържание и форма, 100% лидерска партия като ГЕРБ. Вторият човек в партията много бързо може да се окаже първи никой на друго място. (Нещо, което Цветан Цветанов ще разбере след няколко дни, въпреки парите спечелени от американски камиони.) Нека бъдем справедливи към ТВ водещия – точно като Борисов, той си признава, че няма голяма експертиза в най-важните за държавата ресори и че си е „избрал“ експерти, които да му развиват позициите. Това естествено не му пречи да се самоопределя като „изключително десен,“ но и да подкрепя някои леви политики. Друг е въпросът дали необикновената тактика на Трифонов, да избягва дебати и срещи с избиратели, да гради имидж на човек влязъл в политиката много насила, без никакво желание за власт, ще му донесе повече от едно или две участия.

6. Крайно десните губят, но техните идеи печелят. Според очакванията, крайно десните (бившите ОП, ВМРО, Воля, Възраждане) ще изгубят немалка част от своите гласове, от комбинирани 14-15 процента през 2017, до максимум 10-на през 2021. За съжаление, даже и да е вярно, това не дава повод за радост, тъй като много от техните идеи вече са отровили и политическия дискурс и нашето и без това твърде затворено общество. Формацията на Трифонов далеч не е единствената, която се опитва да паразитира върху „патриотичния“  вот. Още по-жалко е, че тенденцията много „умерени“ субекти да се опитват да неутрализират неудобни крайно десни претенденти като адаптират части от програмите им и копират методите им се наблюдава и в други европейски страни. Поне в това не сме сами.

 

Авторът е политолог с дългогодишен опит в ООН и други международни организации.
Joomla SEF URLs by Artio
instagram web viewer instagram profile