cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Аз съм Шарли. Всички сме Шарли. А ти, ти наистина ли си Шарли? Защо не скандираш лозунга в съзвучие с колективната емоция? Част ли си от нея?

Дали при Франсоа Оланд националното единство не рискува да се изкриви и да се обърне срещу имиграцията, както се случи с националната идентичност по времето на Никола Саркози?

Разбира се, всички протестираха високо и ясно: без амалгами! С други думи, в никакъв случай да не се смесват ислям и тероризъм, разумни мюсюлмани и ислямистка лудост. И все пак, от известно време се множат онези, които ни казват, че в самите си принципи тази религия е не само нетолерантна, но и насилствена. В отговор на това, други все още се осмеляват гръмко да разобличават ислямофобията: през исляма се стигматизира едно мюсюлманско население, или, според любопитния израз, населението, което има мюсюлмански „произход“, дори „вид“. Понеже расизмът може да се прицели и в някоя религия: това е урок от историята на антисемитизма. Само че дискурсът на здравия разум, който политици, журналисти и интелектуалци почти единодушно споделят, претендира за междинна позиция спрямо ислямофобите и техните критици: ислямът е съвместим с демокрацията, заявяват те. В замяна на това, от мюсюлманите се очаква да се разграничат от тероризма: не е достатъчно да се провикнат заедно с всички „Аз съм Шарли“. От тях се изисква да се оправдаят: Not in our name. Стои обаче следният въпрос: има ли точка на равновесие между ислямофобите и мюсюлманите? Всъщност, ако днес критикуваш ислямофобията, означава да се изложиш на опасността да те третират като „ислямо-левичар“ или пък като „полезен идиот“ на тероризма.

Но какво значение има? Обясняват ни, че след като карикатуристите бяха убити заради това, което правят, а евреите – заради това, което са, Франция шества в името на демокрацията. Впрочем, Националният фронт не беше поканен на Марша от другите политически партии и отказа да се присъедини към него в Париж. Въпреки това, сред министрите и президентите, които се обединиха около Франсоа Оланд, бяха министър-председателите на Унгария и на Испания Виктор Орбан и Мариано Рахой, които трудно могат да бъдат представени като защитници на демократичните свободи. Сигурно ще кажат, че президентът на Франция не може да изключва европейски министри. Какво да кажем обаче за турския министър-председател Ахмет Давутоглу, габонския президент Али Бонго или руския министър на външните работи Сергей Лавров? Как да си спестим усещането, че не свободата на словото беше истинската цел на тази демонстрация на политическо единодушие? Със сигурност ще кажат, че това са правилата на политическата игра. И все пак, трудно е да не забележим във всичко това и форма на лицемерие.

Питаме се тогава: какъв бе истинският смисъл на това политическо събрание? И за какво си говориха всички тези държавници на първо място? За тероризъм, осведомяват ни. Така е. По-точно обаче за тероризъм и за имиграция. В Париж решението, което бе изтъкнато от същия Виктор Орбан, бе вратата на Европа да бъде още по-здраво затворена за имигрантите. А бившият френски президент Никола Саркози му пригласяше: „имиграцията усложнява нещата“… Във Франция социалистическото правителство тутакси се присъедини към опозицията отдясно и се обяви за преразглеждане на Шенген: сега целият политически спектър се обедини около позициите на Марин льо Пен. Накратко, да се ограничи свободата на придвижване, за да се възпре имиграцията – такъв е отговорът на едно убийство, извършено във Франция срещу французи и от французи. Какво значение има, че един от героите в трагедията във Венсен, където бяха убити четирима евреи, беше малиец, който впрочем преди е бил без разрешително за пребиваване и иска френско гражданство? Един ироничен хаштаг добре резюмира нещата: #MaisSurtoutPasDeStigmatisation [И само без стигматизирания – б. пр.]!

Излиза така, сякаш Националният фронт е изключен от републиканското единение, само за да бъде усвоена по-добре неговата логика, противопоставяща „тях“ на „нас“. Така че по своите последици атентатът от 7 януари изглежда ще се превърне в нещо като мини-11 септември. Наистина, можем да се опасяваме, че под покривалото на защитата на демокрацията се завръща реториката на „сблъсъка на цивилизациите“, която да се прилага както към имигрантите и техните деца, така и към мюсюлманите, без значение дали са французи или не. Ясно защо някои от „тях“ се колебаят да „ни“ заявят: Аз съм Шарли! Как отсега нататък да отблъскваме подозрението, че подобни извъртания не разкриват истината за това движение? Бихме искали – без много да го вярваме обаче – всички публични фигури, които днес съвсем искрено се радват на тържествуването на демократичните ценности, на свой ред да се почувстват длъжни и да протестират срещу това да бъдат присвоявани за ислямофобски, расистки и ксенофобски цели: Не в наше име! Not in our name!
 
Превод от френски: Момчил Христов
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile