cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
В текста си „Доколко Европа и днес е ‚на разума‘?“ Калин Янакиев твърди, че тя се е отказала от собствения си естествен, капиталистически, християнски и уникално-цивилизационен разум за сметка на мултикултурния разпад на разума. Тезата внушава, че по парадоксален начин мултикултурният разпад (и в резултат на него – несводимостта на множеството култури, които не могат да съществуват заедно) е все пак симптом на разума, тъй като мултикултурализмът е възможен само в цивилизационната рамка на европейския разум. Според Янакиев това доказва, че даже несводимият до рационалност ирационален мултикултурализъм се поддава на естествения християнски разум.

Човек започва да си мисли, че Янакиев сгратегически изопачава твърдението на Дельоз, че всяко рационално е ирационалото на рационалното – че рационалното винаги е регион, откъснат от ирационалното. Но не това казва Янакиев.

Европа – и по-конкретно цивилизационният проект на ЕС, които изначално разполовява и така дефинира континента Европа на цивилизовани и незивилизовяни дялове – принадлежи на Разума дотолкова, доколкото Европа принадлежи на умове като тези на Калин Янакиев.


Нямам намерение да правя апология на разума; не съм хегелианец. Но за съжаление, Европа днес принадлежи по-скоро на Янакиев, отколкото на Разума. Ето защо:

Янакиев намеква, че уникалната фигура на диалогизиращия с Другия европеец е била несправедливо атакувана и елиминирана. (Да оставим настрана факта, че претенцията за уникалност е арогантна сама по себе си, тъй като имплицира, че нищо интересно не се е случвало извън Европа поне от класическата ера насам.) Той внушава, че ако си комунист (наред с неомарксист и националист – но нека тук подминем и манипулацията на това противопоставяне) ти не си съвсем европеец, а не си европеец, защото нямаш разум (понеже си комунист...), а пък нямаш разум, защото единствено разумно е естественото, а естественото е капиталистическото натрупване и природните закони на свободния пазар. И разума на Христос. И царството небесно...

Янакиев не би твърдял това, ако не вярваше, че някога въобще е имало „консенсус, който представляваше ‚Европа на Просвещението‘“ (като проект на Разума).

Да навлезем в неприятните детайли.

Нещата, които казва Янакиев за „агресията“ на феминизма и ЛГБТ движението просто не са верни и са лъжа. В Латинска Америка вече няколко големи държави въведоха ПЪЛНО БРАЧНО РАВНОПРАВИЕ, каквото в ЕС има в 12 от 28 държави. Има либерализация в някаква степен и в Азия. Що се отнася до феминизма и отношението към жените (но и хомосексуалността), негови прототипи са в основата на други не-европейски цивилизации, така че аргументът че днес оста Европа-САЩ е единственият великодушен субект, който примирено е склонил глава пред мрънкането за права на малцинствата, не е валиден. Нещо повече, тези култури (като индианската) са унищожени от европейски колониалисти и заселници, само за да може после хора като Янакиев да забравят това и да си измислят историйката за великодушния християнски разум, позволяваш лукса на мултикултурализма.

Както казва Батай в Теория на религията, не можеш да принесеш един предмет на лукса в жертвоприношение два пъти. Така че да внимаваме какво жервтопринасяме.

Всички проблеми на „мултикултурализма“, срещу който Янакиев говори, са причинени от  християнски колониализъм, експанзионизъм и заселничество, придружени от „естественото“ заграбване на природни и обществени блага (т.нар. enclosure movements), което той защитава. Без „уникалния диалогизиращ европеец“ няма как да оправдаем тези процеси, така че се налага да го възкачим на трона отново. Но Янакиев не признава дори агресията на християнството: в деня, в който публикува текста си, Янакиев заяви в Червената къща по време на дебата „Религиозни фанатизми под контрол?!“, че християнството не е било насилническо от 17-ти век натам. (На това твърдение е добре да се посвети отделна статия.)

Янакиев въвежда в заблуждение ближния си: не всяка политика на идентичността или различието е едно хомогенно цяло с мултикултурализма (справка: куиър движенията по цял свят и техните критики към гей мейнстрийма). Не всяка критика на абстрактния универсализъм е релативистка. От друга страна критиката на партикуларизма не може да бъде универсална, защото тя не спазва собствения си критерий за универсалност, а той би бил да остави свободата на други общества да се детерминират като субекти. Понеже за Янакиев единствената цивилизация като такава е тази на християнска Европа, не виждам как може да се получи тъй, че а) да има въобше други цивилизации, б) те да бъдат признати за субекти и да имат свой агентен капацитет.

Но дори самата идея за агентност (agency) е европейски конструкт: следвайки тази идея, неизбежно никога няма да разберем връзката между еманципация и никаб в определени контексти. (Вж. книгата на Саба Махмуд Политика на набожността.)

И в крайна сметка самият дебат за „признанието“ на субектност на други общества и „възвисяването“ им до статуса на цивилизованост е белег на европейската арогантност и негласно признание на колониалния европейски импулс: от Хегел насам процедурата по признаването на субект в диалектиката роб-господар има за разменна монета смъртта на роба (вж. есето „Некрополитика“ на Ахиле Мбембе). Така че дори и сравнението между цивилизации и не-цивилизации, когато то се прави от гледната точка на снизхождащите структури на признание, е унизително за Другия. Самото сравнение изначално отрича субектността на този друг и предварително му отнема правото да бъде изцяло това, което цивилизованият изисква от него – а именно, Друг.

Накратко, когато Другият реши да приеме сделката на признанието, той вече е асимилиран и влиза в капана на собственото си унищожение. Когато от другият се изисква да има агентност, се предпоставя, че той по принцип не разполага с нея.

От основната теза на Янакиев, която е: „Изглежда, че ,мултикултурният‘, ‚междурелигиозният‘ и т. н. диалог въобще не е мулти-културен, между-религиозен, а европейски, християнски диалог. А това вече е свидетелство срещу културния егалитаризъм от… самото му осъществяване“, не остава много. Европейско-християнския колонизаторски модел привидно приключи през 20-ти век, за да продължи в глобализацията. Но глобализацията просто диверсифицира и глобализира европейския модел на колонизиране на чужди култури – дотолкова, доколкото това е някаква ценност, тя беше усвоена в други „нецивилизовани“ и нехристиянски континенти през Пазара, не през Христос (напр. Китай). Съответно, днес Европа не е убедена, че диверсифицирания колониализъм й е икономически изгоден и се придвижва към интелектуализирането на християнските ценности: нещо като културализация на християнството с обратен знак. Дори и когато моделът е геополитически диверсифициран и усвоен от нецивилизованите, Европа ридае по уникалността на своя Sonderweg. Този модел е превърнал всички останали култури и цивилизации в обект и не ги признава за субекти сами по себе (вж. текста на Осаму Нишитани „Anthropos и humanitas“ в сборника Критически погледи към човешките права). Не ги признава даже и когато те доказват себе си като субекти по всички стандарти на интериоризирания капиталистически колониализъм.

Ако Европа признаваше бивши колонии за субекти на капитала, ресурсите на тези държави нямаше да бъдат окупирани от запада или опосредствани от локалните компрадорски буржоазии и продажно-подкупни правителства. Тези ресурси няма да бъдат освободени скоро, именно защото глобализацията е постколониалното наследство на просвещенския криптосекуларен проект на Разума.

Криптосекуларен: ако си спомняте, през 2004 г. Ратцингер призова християнството да бъде вписано като официална религия в конституцията на ЕС. Дори и невписана, на национално ниво много държави (както в цивилизована, така и в нецивилизована Европа) все още крепят един нелегален конституционализъм на християнския дух. И тази нелегалност само му придава бунтовнически чар: сякаш ни предстои отново да преживеем „неслучилите“ се набези на християнството. 

Да убиеш Бог не е достатъчно, трябва да убиеш и пазара. Едва тогава можем да говорим за Разум: дотолкова, доколкото дефинирането му граничи с Лудостта и Пазара.

Можем да кажем, че и в културно, и в икономическо отношение Янакиев садистично обвинява колонизираните от „естествения“ капитало-християнски разум нецивилизовани култури (култури – не икономики) за собствената им участ и ползва реториката на обвиняване на жертвата. Дори хегелианците не са толкова садистични.

„Мултикултурният дебат“ (доколкото има такава цялост в световен план) и проблемите на „агресивния секуларизъм“ и атеизъм се водят в Европа-САЩ не защото има някакво свише спуснато върховенство на закона (щастливо намерило осъществяването си под формата на капиталистическата държава), което произтича от „естествеността“ на християнството и неговите ценности (и оттук разум), а защото Европа е завладяла и УНИЩОЖИЛА цели култури и цивилизации, които не могат да се защитят и да искат, защото днес или ги няма, или са окупирани от дяконите на християнско-колониалната пропаганда за естествеността на християнското върховенство на разума. И ако някой си мисли, че реверберациите на колониализма са отшумялли, нека напомним че само през 2014 г. Уганда криминализира хомосексуалността, а Индия я рекриминализира: първата поради инвазията на американски евангелисти, втората по силата на възстановяване на старото колониално право на британците.

Ако и само ако Европа се откаже от икономическата и политическа експлоатация на ресурсите на други континенти, то тогава тя може да обвинява в културен релативизъм собствените си „предатели“ и други цивилизации – които дори не признава за такива тогава, когато те изпълняват всичките й лицемерни стандарти. Вероятно защото все още ползва ресурсите им.

Дотогава членовете на тези цивилизации ще идват в Европа, за да си търсят работа, понеже колкото повече ресурси на „нецивилизовани“ държави глобализацията експроприира и разпределя за западните си региони, толкова повече безработни мигранти ще преследват тези ресурси. А междувременно, мигрантите ще преоткриват културните си различия на чужд терен като несправедливо проиграни от икономическата несправедливост. В тази светлина логическото сливане на ислямизъм и постмодернизъм не е скандал, а закономерност.

Само при такъв отказ от експлоатация можем отчасти да приемем, че християнството е „свод“ за мирно съсъществуване на култури. (Тук учтиво пренебрегвам християнизиращата храмова метафорика на „свода“.) Но понеже това не става, и за глобализацията няма обратно броене, мирно съсъществуване няма и да има и хората справедливо (в или извън Европа) ще преакцентират културата си, защото нея могат да защитят. Защото е доста по-трудно да защитиш цяла една икономика, нали? Особено когато собственият ти политически елит не иска да го прави. Но наистина не е особено трудно да защитаваш Христос и Капитала, защото за хора като Янакиев те са взаимозаменяеми. Доста тъжно християнство.

Европа на Разума, т.е на Просвещението, не е имало никога. Защото ако разумът е това, което Янакиев защитава, ни чака ново Средновековие, след което отново хора като него ще ни убеждават, че християнството никога не е било агресивно след 17-ти век... или пък след 20-ти. Европа на Смъртта и некрополитиката, обаче, има. Именно това представлява и Просвещенска Европа на Разума: проект за колонизиране на цивилизации, които ще изчезнат или са под заплаха да изчезнат, ако не са съгласни да козируват на европейската универсалност (справка: резистентният Хаити и неговия Тусан Лувертюр).

Но в крайна сметка аргументът кой се позиционира „по-добре“ откъм позицията на Разума никога не може да бъде затворен. Тази дискусия бива затваряна от войнстващи теологични консерватори като Янакиев, които нито имат познание за миналото, нито искат да имат, и така обвиняват в собствените си прегрешения както жертвите си (и по подразбиране жертвите на техните предшественици – това е неизбежно), така и опонентите си.

Резултатът е, че в националния си контекст оставаме тъжно изолирани от световни дебати, а претенцията на самопомазали се универсалистки християн-демократи като Янакиев е именно, че трябва да сме част от световната политика. Но за да правим това, трябва да сме част и от световната теория.

Ето затова е много тъжно да се четат такива текстове от все пак много ерудирани хора. Защото те показват, че не можем да се включим адекватно в отдавна съществуващи дебати. Показват, че в даден етап хората просто престават да четат и да се информират, ако въобще някога са го правили - отвъд знанието, че съществува определена литература по темата, по която пишеш. В крайна сметка не е нужно да си гений, за да не четеш книги. Янакиев показва нулев интерес (а не познание) по история на нещо отвъд Европа и религиозното й наследство. Показва и нулево познание (а не интерес) по огромен и по съшество най-значимия дебат във философията от последните 50 години, а именно, този за различието: той свежда този дебат до някакъв си своеволен мултикултурализъм, който ние в България дори не сме изживяли политически. Литературата на този философски архив е твърде необятна днес, но основното й заключение е, че Просвещението на Европа НЕ Е епоха на Разума - като започнем от Ницше и минем през дебати между Фуко и Дерида, между Дельоз и Фуко, между Ирегаре и Бътлър, между Бътлър и Брайдоти, между Брайдоти и Колозова. Да не говорим, че линията на лявото хайдегериансто (у нас донякъде представено от Димитър Денков и в по-малка степен Владимир Градев) също е провидяла в християнството унивиресалния характер на човечеството и диференциалното му третиране – вж. Пазолини, Жижек, Бадиу, Ларуел, Келър. А днес има цяла нова генерация философи и теолози, които се завръщат към проекти на универсалността (т.нар. спекулативен/нов реализъм и материализъм): автори, които признават прибързаното свръхдетерминиране на цивилизацията от културата, което се случи в западния постмодернизъм, но автори, които търсят диалог между универсалност и различие. Съвременният дебат за различието вече е в нова фаза и тя е тази на търсенето на някакъв нов Плотин, но без моралния багаж на неговото Единно.

В заключение, говоренето за завръщане към (християнския) разум е не просто арогантно, то е насилническо и с това - неразумно. Европа е на Разума дотолкова, доколкото е на Калин Янакиев: разумна в религията си и религиозна в разумността си.

„По-добър“ Путин няма.

П.С. Има нещо неподходящо в това, проблеми на егалитаризма и феминизма да коментира човек, чиято религиозна идеология все още отрича равноправието на половете в църквата - и не смята да промени това. Нещо повече, ако се опитаме да четем текста като логическа цялост, би излязло че Янакиев е феминист, само защото се противопоставя на обичай като „сати“, с който по традиция западните интелектуалци обичат да плашат и набожните, и секуларните европейци (вж. критиката на Ума Нараян към Мери Дейли в книгата й Дислоциране на културите: идентичности, традиции и феминизми от Третия свят). Така че дефинирането на разума в разумни граници в европейски контекст, оставено на набожни интелектуалци, е проблем сам по себе си: най-малкото за феминизма.

Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile