Щеше да е толкова хубаво да се събудим една сутрин и да видим, че изведнъж около нас хиляди хора са излезли на улицата с лозунги срещу неолиберализма, с призиви за пряка демокрация и с ясни социални искания. Би било наистина хубаво, но за съжаление нищо подобно не става. Все нещо не е наред с протестите, независимо дали на власт е Бойко Борисов или Пламен Орешарски. Миналата зима по време на протестите се викаше „Българи юнаци“, някои хора произнасяха открито расистки речи, други искаха мажоритарен вот и имаше няколко много съмнителни „лица на протеста“. Лятото пък викаха „червени боклуци“, писаха се статии, в които де факто се подиграваха с „грозните и бедните“ от зимните протести и се организираха антикомунистически пърформанси. Сега някои студенти гостуват в немското посолство или канят бившия американски посланик, докато други симпатизират на неолибералите от Реформаторския блок. В такъв контекст не е странно, че левите активисти, които се борят за социални каузи и срещу неолиберализма, се разделят, а понякога направо се карат.

Може би един по-трезв и по-ползотворен за всички диалог би следвало да тръгне от констатацията, че такава ситуация няма само в България, но и в много други страни. И че и в други държави левицата се разделя по сходни линии. В началото на ноември в Бретан, северна област във Франция, избухна т. нар. „бунт на червените шапки“. Поводът за протестите беше въвеждането на „екологичен данък“ върху тировете. В контекста на тежката икономическа криза това представлява голям проблем за индустрията на Бретан, която интензивно използва пътния транспорт, за да достига до по-отдалечени пазари като Париж или Лион. Десетки хиляди излизат на улицата, има и тежки сблъсъци с полицията. Протест срещу екологична такса по-принцип не може да бъде „ляв“. На всичкото отгоре между инициаторите на протеста е и Съюзът на индустриалците, и предприемачи и работници шестват рамо до рамо. Това може да се тълкува като проява на нов корпоратизъм (типичен напр. за фашизма). На протестите се скандират националистически бретански лозунги, присъства и УМП, дясната партия на Саркози. Червените шапки също не са ляв символ, а препращат към бретанските антиданъчни борби от XVII век. От друга страна обаче на протестите участват много работници, които се борят активно срещу уволненията и срещу делокализациите. Самият протест е против бюрократичния централизъм на Париж, и бретанските знамена не са толкова символ на шовинистки национализъм, а по-скоро на желанието за повече автономия на локално ниво и за по голям контрол върху икономиката от страна на хората. Самите протести изразяват недоволство и срещу политиките на строга бюджетна дисциплина, които ЕС налага на гърба на работещите от цяла Европа чрез националните правителства на страните-членки на Съюза. В последните трийсет години в Бретан винаги печелят социалистите и протестът срещу президента Оланд е отчасти и протест срещу дегенерацията на една партия, която се представя за лява, но води десни политики (нещо, което ни е добре познато и тук в България). Как се позиционират левите сили относно този протест? На 2 ноември, деня на най-мащабния митинг на „червените шапки“, Левият фронт на Жан-Люк Меланшон, заедно с CGT, най-големия ляв синдикат, организира контрапротест (още нещо, което ни е добре познато и в България!), докато по-лявата НАП (Нова антикапиталистическата партия) решава да участва в самия протест рамо до рамо с бретанските работници, въпреки присъствието на десни сили и на десни настроения въобще. На митинга успяват да произнесат речи в подкрепа на работническия контрол на фабриките и за национализация на предприятията, които ги уволняват. Мисля, че за българските активисти може да са много интересни думите, които написа по въпроса левия блогър Филип Марлиер: „Някои вляво мислят, че сред червените шапки хегемонията на работодателите и на дясната УМП е толкова силна, че работниците и земеделците, които участват в движението са просто техни роби и са манипулирани от „господарите”. Тази интерпретация частично отговаря на реалността, но не казва всичко. Тя пропуска факта, че движението идва и отдолу. Вместо да блъскат вратата в лицето на ‘реакционерите’  няма ли да е по-полезно, ако левите активисти се сближават с тези хора? Така могат да влязат в диалог и заедно с тях да водят това, което Грамши наричаше „позиционна борба”, опитвайки да изградят контрахегемония срещу ‘господарите’. Ако левицата се отказва от това поради интелектуален мързел или сектантство, тя ще загуби борбата още преди да я започне. Много коментатори продължават да тълкуват отношенията между различни социални групи със стари интерпретативни схеми. В случаи като този от Бретан, разделянето ляво/дясно, разбирано като борба между политически и синдикални сили, които се идентифицират с десницата или левицата, е вече мъгливо. Движението на червените шапки е политически амбивалентно и има много тревожни отенъци. Но една левица, която има амбицията да постигне социални промени, трябва да се ангажира с него без идеологически предразсъдъци. В последна сметка и Левият фронт разбра, че заставайки изцяло срещу протестиращите бретанци попада в задънена улица и преди няколко дни реши да организира митинг в тяхна подкрепа на първи декември.

Подобни дилеми има и в Италия, въпреки че са в съвсем друг план. И на полуострова има една „неолиберална социалистическа партия“, подобна на тези в България и Франция, само че тя се казва Демократическа и от две години управлява държавата в коалиция с десницата на Берлускони. От години италианските леви сили се раздробиха на много малки партии и групи, които не успяха да влязат в парламента, след катастрофалния опит за съставяне на управляваща коалиция с демократите преди години. Техните акции и протести все повече придобиват ритуален характер без истинско съдържание. В този контекст, вместо да гласуват за левите сили, много италианци на парламентарните избори през февруари, дадоха вота си за М5С (Движение „5 звезди”), партията на комика Бепе Грило, която стана първа политическа сила в парламента с около 25% от гласовете. Голяма част от левицата гледа с презрение към това движение, смятайки Грило за „десен“ или „популист“, нещо, което е частично вярно. Грило няколко пъти зае съвсем ксенофобски позиции спрямо имигрантите. Освен това той търси подкрепата на малките и средните предприемачи, които в Италия в голямата си част подкрепят десни политики в икономическата и социалната сфера. Самият Грило е милионер и притежава няколко луксозни вили, докато дясната му ръка, Джанроберто Казаледжо, е с определено десни виждания и преди два месеца взе участие в качество на експерт в годишната среща на големите индустриалци и финансисти. Но същевременно М5С подкрепи активно масовите борби на хората във Вал ди Суза, в северна Италия, срещу екологичните и икономическите последици на безсмисления проект за ж.п. линия за свръхскоростни влакове, който ще струва милиарди евро. Партията на Грило е за въвеждане на гарантиран социален доход за всички и активно се противопоставя на множество инфраструктурни проекти, които повреждат околната среда в полза на едрия капитал. Структурата на неговото движение е по-принцип авторитарна, защото той и Казаледжо имат последната дума за всичко чрез техния интернет блог [1], но на локално ниво активистите на неговото движение се опитват искрено да творят демократически структури за контрол отдолу. И, накрая, той вкара много млади депутати, които определено не са част от естаблишмънта, в италианския парламент, където от години преобладават стари хора (предимно богати предприемачи и адвокати). Не е случайно, че според едно изследване М5С има подкрепата на абсолютното мнозинство сред младите, но и сред голяма част от работниците и жените. Докато почти всички актьори отляво продължават да нападат партията на Грило, повтаряйки всъщност почти буквално написаното от медиите, контролирани от едрия капитал, една друга част, като например групите около авторитетния бивш синдикалист Джорджо Кремаски, се опитват да водят диалог с нея, и по-специално с нейната база от млади хора.

Бихме могли да продължим с други примери, като например египетския, където Социалистическата революционна партия (СРП), най-голямата лява сила, през последните години е принудена да реши да участва в протести с други инициативи, в които масово присъстват и Мюсюлманските братя, за да се стигне накрая до падането на режима на Мубарак. А след това е изправена пред дилемата дали да обедини силите си с либералите в борбата срещу режима на Морси. Дилеми, които сега стават още по-трудни за решаване при режима на военните, от една страна, а от друга поради ежедневните хаотични борби на всичките слоеве на населението. Общо взето, СРП винаги приема да присъства там, където хората се бунтуват, вместо да се изолира в чисто теоретична работа. Подобни дилеми се появяват и по време на  протестите през това лято и за левите сили в Турция и Бразилия.

2013 г. - „протестната година“ в България - трябва да се постави  в този глобален контекст. Никак не е случайно, че масови мобилизации се появиха тук същевременно с тези в Турция или дори в далечната и твърде различна Бразилия.  Също не е съвпадение, че се появяват след невероятната глобална вълна от протести от 2011 г. насам (вж. схемата по-долу). От една страна, след избухването на икономическия балон, тук и в цял свят, неолиберализмът губи своята легитимност все повече, защото вече не е в състояние да купува консенсуса на широки слоеве от населенията с изкуствено надуто потребление. От друга страна, през изминалите десетилетия на жестока война на неолиберализма срещу всички форми на социална солидарност се създаде глобална ситуация, в която обществата са твърде фрагментирани и трудно намират един общ и ясен език. Почти навсякъде класовият профил на протестите е твърде сложен и понякога неуловим. За сега, това което обединява хората е предимно нетърпимостта срещу корупцията, срещу несправедливостта и неравенствата. Това е много позитивно, но всичко все още е на едно твърде мъглаво ниво. За да успеят да артикулират по-ясни искания и програмим на хората им трябва време, през което да рефлектират върху себе си, да се поучат от опита със своите борби, а вероятно и от пораженията си. Към това трябва да се добави, че в България тежат, от една страна, отсъствието на реална традиция на социални масови борби от поне осемдесет години, а от друга страна, трагичния опит със социалистическия режим, да не говорим за липсата на истински синдикати. В този контекст, струва ми се, естествено е лявото трудно и криволичейки да намира пътя си в обществото. Но за да се стигне до успехи в това поле не е достатъчно да се пишат статии и да се „просвещава“, трябва същевременно да се присъства диалогично там където има борби с потенциал, да се развиват в желаната от нас посока. Разбира се, никак не е лесно да се преценява дали този потенциал го има или не - и дори да го има, няма никаква гаранция за успех. Моето мнение например е, че от юли месец вече нямаше смисъл да се присъства на антиправителствените протести, за разлика от юни, или пък от зимата. Окупацията на студентите, поради самия факт, че сътвори едно място за дискусия, за разликата от летните шествия, си заслужава внимание и диалог. И вместо да се виждат само случаи като с Калин Янакиев или със сегашни и бивши посланици (които никак не са за пренебрегване, естествено), трябва да се обърне внимание и на интересния призив за протеста на 10 ноември, твърдото осъждане на опитите за манипулация от страна на ГЕРБ, както и мястото, което са заели левите активисти в самата окупация, колкото и да е малко. Всичко това представлява една ясна крачка напред спрямо лятото. Да се присъства в борбите и да се води диалог не значи да се компрометира собствената позиция, а напротив, тя да се учи от конкретиката. Историята ни научи, че само чрез участие в борбите се стига до конкретни резултати, обратното значи да се „губи борбата още преди да е започнала“, както написа френския блогър, или да се върви към авторитарен модел на „лявото отгоре“.

 

 

 

(в списъка не са включени масовите мобилизации организирани от партии или синдикати - категоризацията има само ориентировъчен, дескриптивен характер, а не научен)