Недоволство 1.0
от Мария Иванчева-
Публикувана на 24 Август 2012

А каква е дефиницията за „правилното” недоволство? То се изразява с протест, не с бунт. По възможност протестът трябва да е „мирен”: да няма неприятни гледки по телевизията и да не вземат пак в чуждите медии да ни сбъркат с барутния погреб на Европа. Щото ние не сме, той е 200 километра по на запад. Ние тук само освобождаваме въздушни коридори на умиротворителите. Онези, които и нас ще дойдат да омиротворят ако вършим бели. Затова и по възможност протестът трябва да е „интелигентен” – по всички правила, които са измислили в тинк-танковете във Вашингтон. Да показва познания на актьорите за определени „модерни” символи на свободата, да знаят имената на поне петима американски президенти и какво значи това „2.0” в недоволство. Протестът трябва и да е „цивилизован”. Толкова цивилизован, че „гражданинът” да се разпознае доволно в „класическо проявление” на „природозащитници, протестиращи срещу промени в правилата, които улесняват разграбването и унищожаването на природата”. Явно в недоволството 2.0 централните агенти на обществото са „природозащитници”: онези, които слагат интереса към природата преди интереса към хората . Явно онези, които защитават достойнството и оцеляването на човека – работници, завземащи фабриката, земеделци, блокиращи пътя, мигранти, хора без хляб на масата и без бъдеще – са вече демоде. На тях не са им останали средства за това да си говорят с властта, която вече отдавна е направена от „мирни”, „интелигентни”, „цивилизовани” политици. Отделени на километри от народа, изучени в елитни университети (преди в Москва, сега в САЩ). Там те се засичат с „мирните” „интелигентните” и „цивилизованите” бизнесмени. Които с помощта на тези политици, се превръщат в олигарсите, осиновени от държавата: разграбват не само природата, но и фабриките, мините и приватизират услугите, контролират медиите и могат да си позволят да ги насъскват срещу онези политици, които не им вършат работата. В тези университети същите тези политици се срещат с „мирните”, „интелигентните” и „цивилизованите” протестиращи. С които после им е много по-лесно да се срещнат, да разговорят на един език, да се разберат, та дори да си направят едни на други някой компромис, така че да не засегнат и олигарсите. Ние отменяме някои от текстовете в закона, вие не протестирате срещу други закони и не си давате адвокатите на онези, които продължават протестите. „Отворен достъп в стопанството причинява и поддържа отворен достъп в политиката и обратно.” Правилата на печелившата игра. Недовлоство 2.0.
Интересното е това, че Деянов пише статията си в навечерието на годишнината от бунтовете в Лондон. Бунтовете в Лондон през август 2011. Да не се бъркат с мирните протести по-рано същата година. Бунтове. Така бяха запомнени те в медиите. Защото бунтовниците не създадоха политическа организация и не застанаха ребром срещу представителите на държавата и бизнеса да си търсят правата „мирно”, „интелигентно” и „цивилизовано”. Тези бунтове, както и много други в западните демокрации, поставя под въпрос думите на Деянов за „благосъстоянието в развитите страни”. Докато и САЩ и Европейският съюз се тресат от протести и бунтове срещу съкращения на социални помощи, пенсии, стипендии, от хора, пострадали от дълговата криза, Деянов твърди възторжено, че там „Всеки, който отговаря на минимални и еднакви за всички изисквания, може да създаде организация, с която да се бори за възможности.” Минималните изисквания обаче, и в тези страни, както и у нас, поставят праг, който болшинството от гражданите не могат да преминат. Защото не „дори в Англия”, а „най-вече в Англия”, тази най-първа демокрация има ценз. Неписан. Младежите в Лондон бяха по улиците заради системното изключване от всякакви институции на тях и на семействата им. Ограничени са участието им и възможността им да създават организации: ограничени са от доход, „интелигентност”, „цивилизованост”, „мирност”, възраст, от цвят на кожата и пощенски код. Тези критерии, наложени върху формите на протест поставят фалшиво тъждество между интелигентността и ненасилието. Затова и старите форми на недоволство, бунтовете, стачките, формите на гражданско неподчинение, са делегитимирани. Извършителите им не се питат защо са принудени да прибягнат до тях: на тези хора се гледа като на полу-интелигентни, без-умни. Нищо, че те са такива само според критерии, поставени от върхушката, да защити позицията си и да възпроизвеждат системата. Нищо, че и в Англия – както и почти навсякъде в този ерозирал от неравенства свят – това да направиш организация и да отговориш на критериите за достъп до елементарно преразпределение, е възможно само за „господарите”, не за „робите”, а свободата е възможност само за малцина избрани. Нищо че наградите за „иновирането” се предлагат само и единствено на същите тези елити, които имат достъп до образованието, което поражда „новатори”. Така се създава стойност и ценност. Ефективно. Така се създава и малоценност и нищожност. Също ефективно. С усещането за малоценност и нищожност не излизаш пред политиците и не се опитваш да говориш с тях, за да им променяш вижданията за законовата рамка. Това усещане ти дава единствено знанието, че не ти си човекът, който те ще поканят, изслушат, зачетат. Показвано ти е толкова пъти през целият ти живот, че единственият начин да изразиш недоволството си, е да палиш коли и да разбиваш прозорци. Недоволство 1.0.
Докато признаваме като валидно само недоволство 2.0, а не недоволство 1.0, само интересът и не солидарността, едва ли можем да очакваме някаква промяна в политическия пейзаж. Освен в палежи, насилие, гладни стачки, и форми на гражданско неподчинение, недоволство 1.0 се изразява в изборите. С избор на не-кадърни (разбирай, не-кадрувани) управляващи, народът си отмъщава на елитите. Правилата на печелившата игра.