„Гражданско общество е многообразие на икономически агенти, които се превръщат в политически активни винаги, когато интересите им са застрашени.” Това чухме от Георги Деянов в статията му „Недоволство 2.0” в „Дневник”. Когато интересите на гражданите са накърнени, те са политически активни. Личните интереси. Да не се бъркат с чуждите. И да не се намесва някаква ненужна солидарност. Защото пречи. Солидарността и интересът са от различни светове. Добре е след двайсет години преход да сме го осъзнали. Което пък значи, тези нови чудесни агенти са тези, които искаме да излизат на протест. Децата на прехода, нали така, майор Деянов? Вие, детето на прохода, можете да заемете такава позиция само защото сте от привилегированата част от тези „деца”, пораснали в обществото, в което оцеляват силните (да се разбира, засилените по рождение). Общество, в което властва интересът, не солидарността. Това, че не си давате сметка за това е още по-осъдително. Защото отвъд чудесните „деца на прехода”, излезли на протестите през това лято в София, остават много хора и форми на недоволство, които Вашата дефиниция изключва.

А каква е дефиницията за „правилното” недоволство? То се изразява с протест, не с бунт. По възможност протестът трябва да е „мирен”: да няма неприятни гледки по телевизията и да не вземат пак в чуждите медии да ни сбъркат с барутния погреб на Европа. Щото ние не сме, той е 200 километра по на запад. Ние тук само освобождаваме въздушни коридори на умиротворителите. Онези, които и нас ще дойдат да омиротворят ако вършим бели. Затова и по възможност протестът трябва да е „интелигентен” – по всички правила, които са измислили в тинк-танковете във Вашингтон. Да показва познания на актьорите за определени „модерни” символи на свободата, да знаят имената на поне петима американски президенти и какво значи това „2.0” в недоволство. Протестът трябва и да е „цивилизован”. Толкова цивилизован, че  „гражданинът” да се разпознае доволно в  „класическо проявление” на „природозащитници, протестиращи срещу промени в правилата, които улесняват разграбването и унищожаването на природата”. Явно в недоволството 2.0 централните агенти на обществото са „природозащитници”: онези, които слагат интереса към природата преди интереса към хората . Явно онези, които защитават достойнството и оцеляването на човека – работници, завземащи фабриката, земеделци, блокиращи пътя, мигранти, хора без хляб на масата и без бъдеще – са вече демоде. На тях не са им останали средства за това да си говорят с властта, която вече отдавна е направена от „мирни”, „интелигентни”, „цивилизовани” политици. Отделени на километри от народа, изучени в елитни университети (преди в Москва, сега в САЩ). Там те се засичат с „мирните” „интелигентните” и „цивилизованите” бизнесмени. Които с помощта на тези политици, се превръщат в олигарсите, осиновени от държавата: разграбват не само природата, но и фабриките, мините и приватизират услугите, контролират медиите и могат да си позволят да ги насъскват срещу онези политици, които не им вършат работата. В тези университети същите тези политици се срещат с „мирните”, „интелигентните” и „цивилизованите” протестиращи. С които после им е много по-лесно да се срещнат, да разговорят на един език, да се разберат, та дори да си направят едни на други някой компромис, така че да не засегнат и олигарсите. Ние отменяме някои от текстовете в закона, вие не протестирате срещу други закони и не си давате адвокатите на онези, които продължават протестите. „Отворен достъп в стопанството причинява и поддържа отворен достъп в политиката и обратно.” Правилата на печелившата игра. Недовлоство 2.0.

Интересното е това, че Деянов пише статията си в навечерието на годишнината от бунтовете в Лондон. Бунтовете в Лондон през август 2011.  Да не се бъркат с мирните протести по-рано същата година. Бунтове. Така бяха запомнени те в медиите. Защото бунтовниците не създадоха политическа организация и не застанаха ребром срещу представителите на държавата и бизнеса да си търсят правата „мирно”, „интелигентно” и „цивилизовано”. Тези бунтове, както и много други в западните демокрации, поставя под въпрос думите на Деянов за „благосъстоянието в развитите страни”. Докато и САЩ и Европейският съюз се тресат от протести и бунтове срещу съкращения на социални помощи, пенсии, стипендии, от хора, пострадали от дълговата криза, Деянов твърди възторжено, че там „Всеки, който отговаря на минимални и еднакви за всички изисквания, може да създаде организация, с която да се бори за възможности.” Минималните изисквания обаче, и в тези страни, както и у нас, поставят праг, който болшинството от гражданите не могат да преминат. Защото не „дори в Англия”, а „най-вече в Англия”, тази най-първа демокрация има ценз. Неписан. Младежите в Лондон бяха по улиците заради системното изключване от всякакви институции на тях и на семействата им. Ограничени са участието им и възможността им да създават организации: ограничени са от доход, „интелигентност”, „цивилизованост”, „мирност”, възраст, от цвят на кожата и пощенски код. Тези критерии, наложени върху формите на протест поставят фалшиво тъждество между интелигентността и ненасилието. Затова и старите форми на недоволство, бунтовете, стачките, формите на гражданско неподчинение, са делегитимирани. Извършителите им не се питат защо са принудени да прибягнат до тях: на тези хора се гледа като на полу-интелигентни, без-умни. Нищо, че те са такива само според критерии, поставени от върхушката, да защити позицията си и да възпроизвеждат системата. Нищо, че и в Англия – както и почти навсякъде в този ерозирал от неравенства свят – това да направиш организация и да отговориш на критериите за достъп до елементарно преразпределение, е възможно само за „господарите”, не за „робите”, а свободата е възможност само за малцина избрани. Нищо че наградите за „иновирането” се предлагат само и единствено на същите тези елити, които имат достъп до образованието, което поражда „новатори”. Така се създава стойност и ценност. Ефективно. Така се създава и малоценност и нищожност. Също ефективно. С усещането за малоценност и нищожност не излизаш пред политиците и не се опитваш да говориш с тях, за да им променяш вижданията за законовата рамка. Това усещане ти дава единствено знанието, че не ти си човекът, който те ще поканят, изслушат, зачетат. Показвано ти е толкова пъти през целият ти живот, че единственият начин да изразиш недоволството си, е да палиш коли и да разбиваш прозорци. Недоволство 1.0.

Докато признаваме като валидно само недоволство 2.0, а не недоволство 1.0, само интересът и не солидарността, едва ли можем да очакваме някаква промяна в политическия пейзаж. Освен в палежи, насилие, гладни стачки, и форми на гражданско неподчинение, недоволство 1.0 се изразява в изборите. С избор на не-кадърни (разбирай, не-кадрувани) управляващи, народът си отмъщава на елитите. Правилата на печелившата игра.