На 25 август тази година земеделски работници започнаха цялостна блокада на две от най-големите европейски фабрики за преработка на домати. Фабриките се намират в промишлената зона в покрайнините на град Фоджа, Италия. Беше важен ден за борбата на земеделските работници, която продължава вече година – 400 земеделски работници стачкуваха и спряха преработката и доставките на промишлени продукти от домати за повече от шест часа. Акцията засегна две огромни компании – Футурагри и Принсес Индустрие Алиментари, дъщерно дружество на международната компания Принсес, собственост почти изцяло на Мицубиши Груп. Блокадата имаше за цел да накара компаниите да поемат отговорност за ужасяващите условия на живот и труд, на които са подложени земеделските работници. Тези условия са следствие от ниските цени, които промишлените компании и супермаркетите плащат за суровите материали.

Борислав Димитров

В дъждовния последен ден от олимпийските игри в Рио етиопският маратонец Фейса Лилеса излезе втори на правата преди финала на 42.1-километровото трасе. Огледа се, за да определи преднината си пред третия, и като видя, че не може да бъде задминат, кръстоса ръцете си над главата със свити юмруци. После дотича още по-близо до финала и пак направи същото. На пресконференцията след края отново кръстоса ръцете си над главата. Със свити в юмрук длани. „Ще ме убият [след това, което направих]“, каза той на събралите се репортери.

В интервю за сп. Маргиналия от 26.02.2016, социологът Марина Лякова излага свои мисли по един належащ въпрос от последно време, а именно т.нар. „бежанска криза“. Няма да се спирам много подробно на нейното изложение за миграцията (нещо, което Рая Апостолова направи в достатъчна дълбочина), а на моментите, в които Лякова говори за опита си на социален учен и за мястото и ролята на учените в решението на „извънредностите“ и „рисковете“ на нашето време. Всъщност, въпросът, с който ще се занимая е засегнат в последната част от интервюто, но централното значение на тази дискусия не бива да се подценява. Нейният залог е изведен като заглавие, което рамкира очакванията у четящия.

И така, в последната част от интервюто Лякова вменява начин, по който социалните учени могат перформативно да изразят своята гражданска позиция, а именно като участват в обществените дебати от позицията на активни експерти: „социалният учен повече от всякога е призван да бъде не просто академична фигура, но и активен гражданин, да взима думата и да участва в обществените дебати, а не да ги гледа пренебрежително от високата кула на академичното познание“.

В интервю за „Маргиналия”, Марина Лякова наново обръща вниманието ни към една, надявах се, поизоставена дихотомна двойка. Тази на „дефицитите” и „успелите”. Този път, в обращение е пусната „мобилността” като разделителна линия, според която може да измерваме космополитността на „успелите” и недотам космополитните бедни. Някак плавно се вмъква усещането, че „мобилността” е привилегия на немаргинализираните, на тези, които знаят езици, могат да боравят с най-новия гаджет, произведен от Apple и се мятат от полет на полет между грандиозните Лондон, Мюнхен и Амстердам, за да упражняват и като че ли даже да затвърдят тази своя привилегия. Поне на пръв поглед. Всъщност, в този разказ, понятието за космополитност дава път на едно друго понятие – това на транснационализма. Лякова ни казва, че „образователните и експертните мобилности са съвършено различни от хуманитарната, климатичната или социалната миграция.” За тези, които изучават историческото изговаряне на това какво означава миграция, няма как да не направи впечатление, че в последните години има изместване на фокуса от миграция към мобилност, от интернационална миграция към транснационална мобилност и създаването на двойнственост между тези, които са мобилни (обикновено „успелите” в разказа на Лякова) и тези, които просто мигрират (обикновено „проблематичните”). Спрямо тази транснационалност, и съответно спрямо липсата на качеството на транснационалност, се създава една нова група, или както Лякова я нарича „новите маргинални групи”. Те са изключени. По-лошо, те са „осъдени в уседналост.” И тук се прокарва едно миниатюрно противоречие в този тип наратив – как така незнаещите езици, неползващите нови комуникационни технологии (поради липса на образование?) са уседнали в нетранснационалността си, а пък същевременно все пътуват?

Според мен, Петър Волгин е много по-талантлив като пропагандатор, отколкото като журналист. В неговите емисии и текстове идеологическите внушения преобладават за сметка на информацията и анализа. В този смисъл, напълно споделям очакването на Любослава Русева, че неговите най-славни дни предстоят. Свалено от ефира на БНР, занапред словото му ще звучи и по-силно, и от повече на брой трибуни. Но това е само едно лично мнение, което в случая няма никакво значение. А сега по същество.

Криза

Бежанската криза в Европа е изфабрикувана. Подобно на повечето “кризи”, и сегашното движение на хора от Сирия, Ирак, Афганистан, Бангладеш и Пакистан към Европейския Съюз, е репрезентация. Този проблем се поставя в рамките на специфични тълкувания на законодателните рамки и хуманитаризма. Рамкирането работи както навътре, така и навън. Работейки навътре, то установява една доминантна регулативна норма - идея за “бежанеца” - която дава възможност за сравнение и неравенства в тази вътрешна рамка  (например различните типове защита). Насочено навън, рамкирането спомага за генерирането на разбиране за комплексни ситуации - абстрахирано разбиране - и позволява на политици и коментатори да подходят към “бежанската криза” като към извънредно състояние. Възприета като изключение, кризата бива разглеждана и третирана като “събитие”, отделно от политическата “норма” и това прави възможни вертикални политики. Кризата е държавата действаща в привичната си роля на протектор, както пише Чарлс Тили, който дефинира опасност или заплаха и чрез това затвърждава своята власт и право над територията.

Разглеждането на движението на хора, или на който и да било социален феномен, като “криза”, поставя един комплексен социален процес в рамка и ефективно го отделя исторически, социално и политически от останалите социални феномени, не-кризите. Такова прочитане създава серия от дуализми, където “кризата” е по-малко желания огледален образ на една по-подредена форма на това, което е по своята същност един и същи  феномен (мобилността на населението). Бежанската криза е противопоставена на порядъчните, разрешени с виза форми на миграция. Тя е криза само дотолкова, доколкото е съпоставена с възможността и желанието за по-дисциплинирани форми на същото. Тоест, образът “криза” е тревожен, базиран на страх. Това подсказва, че “бежанската криза” се отнася към държавите и към тяхната способност да защитят териториалния ред, който гарантират. Това е вид изместване, при което въпросът се превръща в спешна държавна отговорност и следователно легитимира ограничените етически и морални основи, върху които държавата гради решенията си за отговорност. При това положение сме свидетели на гротескната гледка на държави, които сe пазарят за това за какви и за колко бежанци могат да поемат отговорност.

в. Льо Монд, 21 март 1997 г.

Разпространението на расистките идеи във Франция днес изглежда се е превърнало в национален приоритет. Расистите действат в тази посока и това не е толкова важно. Но във време, когато идеите са нещо съмнително, усилията на пропагандаторите на една идея си имат граници и за да ги преодолеят, те често се нуждаят от съдействието на своите противници. В това се състои забележителният характер на френската ситуация: през последните години политици, журналисти и всевъзможни експерти успяха да изнамерят доста ефикасни начини да обслужват своя антирасизъм посредством все по-настойчивото прокламиране на расистки идеи. В този смисъл, всички по-долу изброени правила вече са в употреба. Само че това става в пълен безпорядък и без ясното съзнание за тяхното значение. И тъй, за да се осигури тяхната максимална ефикасност, е желателно те да бъдат представени на своите потенциални ползватели в експлицитна и систематична форма.

Изглежда философията на обществения слух повелява, че това, което е по-истинно от лъжата, е само вярата в нея. Точно като вярваме в една лъжа или приумица сме способни да задушим съчувствието си до безскрупулна пасивност и морализаторска жестокост. Това се отнася много силно до хомосексуалните мъже. Отнася се както до вътрешните, така и до външните и наложили се за тях стереотипи. Отнася се обаче и до садистичния принцип отново и отново да ставаме свидетели на стратегии за обвиняване на жертвата.

Когато истеризираме колективно и морализаторстваме постпревантивно над съдбите на непознати хора, както в случая с пребития 3-годишнен Христо, ние сме поставени в абсурдната ситуация да заклеймяваме последни самите насилници. Не става дума само за това, че „майката е виновна“ априорно; спомнете си и за всички онези жълти заглавия, които превръщат гей мъжете в специална порода убийци: Зверско гей убийство! Порно актьор уби и разчлени приятеля си, Гей левскaр убил по зверски начин любовника си, 21-годишен гей уби любовника си и направи гривна от тестисите му.

В продължение на векове жените са отъждествявани с животното, но също и не-белите мъже (напр. комплексът Джезабел-Мандинго в южните Щати). Поне от 18 век насам общественото въображение за хомосексуалността я добавя в списъка с животински недостатъци на човечеството. Но и днес не сме много далеч от предпоставките на тази анимализация на някои части от обществото.