На 25 август тази година земеделски работници започнаха цялостна блокада на две от най-големите европейски фабрики за преработка на домати. Фабриките се намират в промишлената зона в покрайнините на град Фоджа, Италия. Беше важен ден за борбата на земеделските работници, която продължава вече година – 400 земеделски работници стачкуваха и спряха преработката и доставките на промишлени продукти от домати за повече от шест часа. Акцията засегна две огромни компании – Футурагри и Принсес Индустрие Алиментари, дъщерно дружество на международната компания Принсес, собственост почти изцяло на Мицубиши Груп. Блокадата имаше за цел да накара компаниите да поемат отговорност за ужасяващите условия на живот и труд, на които са подложени земеделските работници. Тези условия са следствие от ниските цени, които промишлените компании и супермаркетите плащат за суровите материали.

Борислав Димитров

В дъждовния последен ден от олимпийските игри в Рио етиопският маратонец Фейса Лилеса излезе втори на правата преди финала на 42.1-километровото трасе. Огледа се, за да определи преднината си пред третия, и като видя, че не може да бъде задминат, кръстоса ръцете си над главата със свити юмруци. После дотича още по-близо до финала и пак направи същото. На пресконференцията след края отново кръстоса ръцете си над главата. Със свити в юмрук длани. „Ще ме убият [след това, което направих]“, каза той на събралите се репортери.

В интервю за сп. Маргиналия от 26.02.2016, социологът Марина Лякова излага свои мисли по един належащ въпрос от последно време, а именно т.нар. „бежанска криза“. Няма да се спирам много подробно на нейното изложение за миграцията (нещо, което Рая Апостолова направи в достатъчна дълбочина), а на моментите, в които Лякова говори за опита си на социален учен и за мястото и ролята на учените в решението на „извънредностите“ и „рисковете“ на нашето време. Всъщност, въпросът, с който ще се занимая е засегнат в последната част от интервюто, но централното значение на тази дискусия не бива да се подценява. Нейният залог е изведен като заглавие, което рамкира очакванията у четящия.

И така, в последната част от интервюто Лякова вменява начин, по който социалните учени могат перформативно да изразят своята гражданска позиция, а именно като участват в обществените дебати от позицията на активни експерти: „социалният учен повече от всякога е призван да бъде не просто академична фигура, но и активен гражданин, да взима думата и да участва в обществените дебати, а не да ги гледа пренебрежително от високата кула на академичното познание“.

В интервю за „Маргиналия”, Марина Лякова наново обръща вниманието ни към една, надявах се, поизоставена дихотомна двойка. Тази на „дефицитите” и „успелите”. Този път, в обращение е пусната „мобилността” като разделителна линия, според която може да измерваме космополитността на „успелите” и недотам космополитните бедни. Някак плавно се вмъква усещането, че „мобилността” е привилегия на немаргинализираните, на тези, които знаят езици, могат да боравят с най-новия гаджет, произведен от Apple и се мятат от полет на полет между грандиозните Лондон, Мюнхен и Амстердам, за да упражняват и като че ли даже да затвърдят тази своя привилегия. Поне на пръв поглед. Всъщност, в този разказ, понятието за космополитност дава път на едно друго понятие – това на транснационализма. Лякова ни казва, че „образователните и експертните мобилности са съвършено различни от хуманитарната, климатичната или социалната миграция.” За тези, които изучават историческото изговаряне на това какво означава миграция, няма как да не направи впечатление, че в последните години има изместване на фокуса от миграция към мобилност, от интернационална миграция към транснационална мобилност и създаването на двойнственост между тези, които са мобилни (обикновено „успелите” в разказа на Лякова) и тези, които просто мигрират (обикновено „проблематичните”). Спрямо тази транснационалност, и съответно спрямо липсата на качеството на транснационалност, се създава една нова група, или както Лякова я нарича „новите маргинални групи”. Те са изключени. По-лошо, те са „осъдени в уседналост.” И тук се прокарва едно миниатюрно противоречие в този тип наратив – как така незнаещите езици, неползващите нови комуникационни технологии (поради липса на образование?) са уседнали в нетранснационалността си, а пък същевременно все пътуват?