8 септември. Центърът на Скопие. В билбордите и градската среда наоколо преобладава розовият цвят. На фона на гигантомахията, струяща от проекта „Скопие 2014”, вече всичко се отличава лесно. Количествата скулптури – особено конете, тези подопечени на нацията, прочее някак по селски-свенливо полунадарени с пенис  - влизат в сериозно количествено съревнование с бездомниците по улиците. Нацията умира, бездомниците също. 




["Всички ще умрете: някои по-късно, някои сега!"]

„Но тези паметници ще останат”, обича да казва Груйо. 

Невярно: паметта на града е по-силна и резистентна от фантазматичния националистически еротикон на властта. Разделението на обществото не означава разделението на истината.  

Точно затова 8 септември 2013 г. ще бъде запомнен вероятно като „розовият празник”. Мащабният и амбициозен проект „Всичко красиво трябва да умре!” на художника Велимир Жерновски с кураторската подкрепа на куиър теоретика и активист Славчо Димитров взема на прицел от куиър перспектива именно нацията в нейния некрофилен модус. Защото нацията умира. Педерите – не. 

В случая нацията кърви в розово през мъжка плът.

["Бъди мъж: стани женствен!"]

Розовата плът на мъжките момчета на Жерновски е ключът към куиър прочита на местния македонски национализъм. Символното бреме на розовото в поп-арта (отличителният стил на автора) и иконологията на движенията за гей освобождение тук са именно повърхност така, както и златистите им коси – сякаш препратка към комикс версия на Александър Велики, велик и със собствената си бисексуалност, все така великодушно изоставена от нацията на Груйо. В град, в който в радиус от един квадратен километър човек може да види едновременно най-голямата статуя в света на Александър Велики и да задоволи сексуалните си ищаси в гей cruising area, намираща се в удобен консенсус с диплещите се води на Вардар и албанската част на града, „Всичко красиво трябва да умре!”. Защото ако нацията умира, за какво й е красота? Защото ако скулптурите от трансисторическата оргия, наречена „Скопие 2014” ще да пребъдат, кому е нужно общество на красотата? Че и педери! 

["При индивидите лудостта е рядък феномен, но в групи, партии и нации лудостта е правило"]

Във време, в което национални режими (като Израел) си позволяват да варваризират своите „етнически” други (в случая палестинците) чрез т.нар. pink-washing и хомонационализъм, Жерновски и Димитров обръщат законодателството на розовото срещу самата нация. Розовото по обезпокоителен начин насочва нацията към Ницшевата максима „Да станеш това, което си”, вместо да е критика на една все още непристигнала държавна идеология на хомонационализма.  В случая не можем да говорим за повече от препратка към хомоеротичен национализъм. Например спортният профил на телата, маркиращ ги някъде между юношеското и сексуалното, въобще не е случаен: биополитическата пролаганда в Македония се родее с правителственото патернализиране на спортното и предимно мъжко тяло. 

["Твоите пари са всъщност твоите мускули"]

(Иконография, позната у нас от времената на спортен клуб „Еделвайс” – препратката е за тези, които обичат да омаловажават българския фашизъм и да варваризират македонците като ретардирана нация, скопена в европейските си бъднини; както и за тези, които обичат да йерархизират националистическата пародийност и нейното несъзнавано в полза на собственото си самочувствие). Националният отбор по баскетбол не е просто елемент в теорията на признанието, а въпрос на международен политически престиж. Победата на националния отбор над Гърция през 2011 г. не е просто завоюван успех: тя е и колективно символно изнасилване на национален враг. Както казва в кураторския си текст Димитров: „Трофеят забравя ранимостта на сингуларностите и възславя оставащото племе”. 

["Нашият опит е провинциален" - препратка към култовата книга на сръбския философ Радомир Константинович Философия на провинциалното]

Свръхекспонирайки мъжествеността, но и присвоявайки си я чрез тенденциозната история на розовото, рисунките на Жерновски по подъл начин отмъкват трофея на нацията. Розовата мъжественост следва принципа на Мечо Пух: колкото по-видима е мъжествеността, толкова по-видима е – и толкова по-ранима, по-изложена на погледа, и по-обективирана и отчуждена от историята на собствената си привилегирована неозначеност. Накратко: ВИЖ нацията, и я остави да умре. Точно тази възможност предлага „Всичко красиво трябва да умре!”. 

Така веднъж придобила „ненужна показност”, националистическата мъжественост преминава от режима на фалуса в режима на пениса. Появилата се дизюнкция между национализъм и мъжественост фронтално блокира „(про)славата” на нацията. А това, което й остава, е да умира в собствените си порозовели от кръв петна. 

Нацията умира. И толкоз. Животът е кратък, розовото вечно. 

***

Проектът All Beauty Must Die! на Велимир Жерновки можете да разгледате тук и тук.
Повече инфо и пълният кураторски текст на Славчо Димитров можете да прочетете тук и тук (на македонски) и тук и тук (на английски)